не ти се чете за любов
в хороскопа пише среща с бивша по изневяра
очакваш ли ме вече на ъгъла на блока
небрежно си запалил цигара
знаеш че съм с любимата ти рокля
знаеш че и парфюма ми
ще полепне
по устните ти
червилото ми ще
остави следи
по врата ти
не ти се слуша за любов
прави ти се любов
прехапваш устни
усмихвам ти се
бивша по изневяра а не по любов
знаеш че ще ме
последваш
и че роклята ми вече е разкопчана
Катрин Павлова
Попринцип мразя много неща, но най-вече мразя хора.
Майка ти дейба боклук мръсен.
Трета година не мога да я забравя. Трета година я търся в
среднощният съботен влак София-Русе. Всеки уикенд аз съм там и се оглеждам за
златистите къдрави коси и разсипалият се слънчев прах по лицето й, който с
неприрязам наричаше „ужасните лунички“. Тя наистина ги мразеше, защото трудно се
прикриваха с пудра, а пък аз ги обожавах. Тя също ненавиждаше своя смях, а пък
аз от три години го търся, надявам се, мечтая да го чуя отново.
През 2014 години бях изпратен да снимам старинната великолепна архитектура на т.нар „малка Виена“ в България. Пътувах с късното БДЖ, за да хвана изгрева и да направя още първият ден невероятни фотографии на един невероятен град, под красивите багри на червеното утрешно небе. Можех да пътувам с автомобил, разбира се. Или с автобус, щях да стигна по-бързо до Русе. Но от дете съм идеалист. Обичам влаковете. Тракането на колелата, докато наблюдавам природата през прозореца. Възхитата от самото пътуване, атмосферата на старото, прашно купе. Бях влюбен в тях.
А онова пътуване се бе превърнало в мое любимо и незабравимо. Въпреки че започна не особено приятно, когато човекът на съседната седалка реши да си излива всички емоции и мисли. Дразнещо бе, че диалог не съществуваше между мен и него. Той просто говореше и не ми даваше думата, а пък приказките му не ме интересуваха. Бях си нахлупил слушалките, които той или не забелязваше или не го интересуваше, дали аз въобще го чувам. Последното, което обясняваше преди музиката да заглуши света около мен, бе за абортите и как някои хора дори не давали шанс на една нова душа да започне живота си. Около час той не спря да говори, вече не зная и до каква тема бе стигнал, а аз кротко сменях песен след песен на своя плеър. И тогава тя се появи.. или не съвсем.
Вратата на купето бе леко открехната и в нея влетя куче. Любопитен кокер шпаниол, на който аз явно му се сторих безкрайно интересен. Кучето дойде при мен и започна да се закача, да ме оглежда, да бута глава в краката и да маха с опашка.
След около минута в купете влетя и тя. С уплашени големи очи и свита на черта уста. Беше видимо притеснена, но когато видя кучето, облизващо пръстите на лявата ми ръка, отдъхна.
- Много се извинявам. По принцип не е толкова хипер активна, не знам какво й става днес.
Усмихнах се. Поканих я да седне до мен. Говорехме си за кучето. Научих името му – Лара, но не и нейното. Нито тя разбра моето. Нямахме време, не се сетихме да се представим. Просто говорехме за всичко останало, бяхме погълнати един от друг.Разговорът не секна нито за миг, минавахме от тема на тема. Усмивките не угасваха. Светът около нас изчезна, сякаш бяхме само аз и тя. Човекът, който ми говореше в началото на пътуването, млъкна. Кучето кротна. Двамата стояха отстрани и ни наблюдаваха. Не знам какви мисли са се въртeли в главите им, но не ме интересува. Единственото, което ме засягаше в онази нощ бе тя. Нейното мнение, нейните прекрасни големи очи, малките й ръце и звънливият глас. Търсех прилики и разлики по между ни, понасях се в един различен, по-хубав свят, докато тя разказваше различни истории – от тъжни до щастливи, от сериозни до забавни. Истории за страст, за сълзи, за смехове, за любов и страдание. Истории за всичко.
Не вярвах в сродните души. Всеки път когато мой приятел ми говореше, че човек има една истинска сродна душа на тази земя, аз се изсмивах иронично. Но как ще ми обясните това, което се случи в онова пътуване през 2014? Момиче, което дори не знаех името й, а пък сякаш я познавах от векове. Сякаш тя винаги е била част от мен, а аз от нея. Безумие.
За малко да изпуснем спирката на Русе. Вече се бе съмнало. Излязохме в града. Тя ми написа номера си на една салфетка и тръгна към къщата на леля си. А аз вместо да й се обадя веднага, вместо да я питам за името й, къде работи или за някакъв адрес, за още една възможност за контакт с нея. Вместо да й дам и своя номер, аз… загубих онази салфетка. Изхвърлил съм я в кошчето, заедно с празната ми кутия с цигари. И да, върнах се когато се осъзнах и се опитах да претърся из целият боклук, за да намеря проклетата салфетка. Но тя вече не бе вътре, кошчето бе празно. Бяха го изчистили когато се върнах.
И аз останах без нищо. Само с няколко нейни фотографии от влака и един спомен. Само това. И вече трета година пътувам от София до Русе. Всяка събота вечер.
И приятелите, на които преди се присмивах за сродните души и истинската любов, отдавна ме обявиха за луд, че все още я търся из влаковете.
Но днес виждам в гръб същите онези руси къдрици, както преди три години. Проправям си път между хората с едни надежда и мисъл „Боже, моля те, нека това бъде тя.“
